Печатът на времето...

Всички живеем индивидуалния си живот и всички сме индивидуални в обществото, но преди всичко ние сме част от него. Част от сложната машината на света. И като част от нея, ние живеем и се трудим за да работи нейния механизъм. С помощта на човешкия ум успяхме да постигнем много във всички области на съществуването и продължаваме да развиваме нашия свят по всемъзможни начини. Предците ни създадоха езиците,а ние ги развихме и се научихме да ги използваме помежду си за да комуникираме.
Но какво всъщност е индивидуалния ни свят? Индивидуалната личност „рисува” в съзнанието си определена картина на света (такава,каквато я вижда и осъзнава той), трупайки практически опит. Благодарение на това качество, ние осмисляме средата и моделираме различни варианти на поведение, след което преценяваме за себе си каква позиция в този свят искаме да заемем, но преди всичко ние знаем, че имаме свободата да избираме какви да бъдем. Ако погледнем в по-широк аспект от индивидуалното, всеки човек се свързва в мрежа от междучовешки връзки, а оттук-в социалния свят. В този свят, всеки индивидуално се стреми да се развива,но по този начин спомага и за неговото развитие. Всички сме част от светската машина, но колко от нас живеят истински и колко просто съществуват? Както Б.Горбатов казва: „Всеки човек трябва да оправдае своето съществуване, тоест да отговори на въпроса защо е живал и какво е направил”. И все пак това как искаш да живееш си остава твое желание,защото имаш правото на личен избор. Колкото повече светът върви напред във времето, толкова повече се усеща свободата.
Отминаха времената, когато трябваше хиляди хора да умрат за нацията. Саможертвата за общото благо вече не се проявява в битки. Създадоха се социални организации, борещи си за „world peace”,особенно около скорошно приключилата война в Ирак. Осъзнахме, че е по-добре да вървим заедно напред, вместо един срещу друг. Но дали ние го осъзнахме, или просто ни е наложено да вярвяме в тази идея, както и в още много други неща. Огромните рекламни табла и билбордове ни заобикалат и приканват на „всяка крачка”, дори се оказва, че е по-трудно да намериш кошче за отпадъци. Нашата култура ни накара да мислим, че техническия прогрес и желанието за печалба са положителни неща. А дали наистина са такива? Децата спряха да четат книги, а започнаха да прекарват времето си играейки на компютърни игри и чатейки във всевъзможни сайтове и чатове. Всичко в света е относително,всяка нещо има две страни-ин и ян(добро и зло), просто зависи от коя страна на нещата е твоя поглед.
С течение на времето и някой други фактори, се променя и живота на хората. Минаваме през най-различни стадии на собствената си еволюция. Няма я вече предопределеността на човешкия живот, съществувала някога. Сега човек има пълната свобода да проектира личността си, според собствените си идеи в съзнанието. Този свят, който човечеството създаде с годините през индустриалната революция ни дава възможността да стигнем от една точка на света, до друга доста отдалечена само за няколко часа. Глобализацията ни накара да отворим себе си към други народи,традиции,култури,животи. Да развием собственият си културен капитал и да изкореним доста от предразсъдъците си.Но не загубихме себе си и националноста си, а просто станахме по-отворени към света около нас. Принадлежността към нацията е основният процес, променил традиционното общество към модерно. Краят на „модата на нациите” настъпва след двете световни войни.
Новото време донесе със себе си индустриалния капитализъм и зародилата се с него консуматорска култура. Още в далечни времена е имало основа да се говори за консуматорско общество, но тогава те са били по-скоро малцинство, тъй като само най-заможните са можели да си позволят екзотичните стоки от далечни земи. Но с мащабното свързване на света и цялостната промяна на ценностите и хората, днес вече е възможна мащабно разпространената търговия на всякакви стоки от къде ли не, особено китайските, известни с „качеството си”. Вече всеки човек има нужда от капитал, който трябва да придобива с труд и усилия, а другата алтернатива е да е по нечестен път. Стана така, че за да си позволиш нормално съществуване трябва или да се скъсваш от работа или да си измамник, като второто все повече набира скорост. Хората предпочитат лесните пари, даже се учудвам и какви неща правят за тях. Парите са основата на консуматора и мания за някои хора. Стана така, че един дребен търговец изкарва повече пари от един учител и горе долу колкото един доктор. Вече все по-често можеш да срещнеш жена която да ти каже, че най-важното качество зо един мъж е неговата финансова стабилност. Ценостната ни система заболя от материалното, всеки започна да мисли първо за пари и след това за нещо друго. Не е виновен човека, а времето което го застави да мисли, че материалното е над всички цености.
В центъра на човешкото събитие са заложени труда и класовите отношения, както е казал Маркс: „Процесът на труда е вечно естествено условие за човешкия живот”. В основата но труда е залегнало желанието за печалба и лична самореализация. Тук стигаме и до консумизма като явление породило се от нуждата „да имаш нещо”, което да получиш с личната си печалба. Материализма като болест на консумизма, разяжда човешката ценостна система.
Но дали целия този свят, няма да е предпоставка за разрушението му? Това само времето ще покаже, защото никой не може да знае какво ни предстои и как всичко се променя с времето. Светът се материализира с все по-голяма сила и все повече рушим вътрешното си аз. В нашата държава сме свидетели на доста такива разрушени цености на духовната личност. Мутрите се чувстват като царе, полицаите за 20 лева ще те пуснат, ако си нарушил закона, а после ще си ги приберат в джобчето и започват да оглеждат за следващата „жертва”. Вината е и на обществото, никой не зачита законите, а живее както си иска. Европейския съюз ни даде пари да се развиваме, ние обаче решихме, че можем да ги излъжем, но този път ни хванаха.
Все повече се откъсваме от патриархалното, женим се и се развеждаме по няколко пъти. Все по-малко компромиси правим и се караме и разделяме по-често. Семейството не е това, което беше, а на родителите почти не им остава време да възпитават и учат децата си. Децата намират училището за досадно и все повече започват да бягат от училище. Свикнахме да гледаме в чуждата чинийка, без да осъзнаваме че нашата е празна. Сравняваме се помежду си, злобеем един срещу друг, завиждаме, а не правим нищо за да станем по-добри. Научихме се да мрънкаме и да обвиняваме другите за собствените си проблеми. Подчинихме съществуването си на технологичния прогрес, създадохме какви ли не домашни роботчета и електронни уреди за какво ли не, дори създадохме и електронната музика. Времето на технологичния прогрес ни накара да мислим, че всичко това е за добро ,а какво ни остана на нас - да се превърнем в роботи без души.
Накрая ще завърша с цитат от една невероятно изразителна статия, уместна за нашето съществуване, подчинено на високите технологии, капитализма и консумизма за сметка на духовното в човека:
” Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве..... Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.... Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”( Истинските Неща в Живота-Джордж Гарлин ).