Имало едно цвете...

Някъде там растеше едно истинско цвете. То не беше като повечето цветя, беше малко по различно от тях, но не цветовете и формата, а вътршността. Това цвете имаше почти същите мечти като другите цветя – да разцъфти с най – големите цветове, да има най – красивия и нежен цвят, да ухае най-силно. Но цветето имаше нещо, което цветята около него нямаха – чувства. Истински наподобяващи човешките. Това цвете имаше сърце, което можеше да тупти. Цветето не обичаше да го нагрубяват и да не го забелязват. Обичаше да го обичат. Обичаше да му се усмихват. Обичаше да му се радват. Обичаше да миришат цветовете му. Цветето се радваше на малките неща и се опитваше да не чува какво говорят другите цветя за него. Знаеше, че другите цветя не бяха истински с него. Знаеше, че вечер, когато затваряше цветовете си, те продължаваха да го гледат и да му се присмиват. Знаеше, че трябва да се пази от другите цветя, защото тяхната злоба можеше да му навреди. Цветето не се отчайваше, че никога няма да срещне друго цвете като него. Вярваше, че там някъде, може би на друга полянка расте друго такова цвете със сърце, а не кухо като другите цветя. Има ли цветя като него би се замислил всеки. Въпроса е дали вярваш или не, вярата е крепила света толкова много години. Един слънчев ден, по-слънчев от другите дни, цветето реши да се затвори отново в своя цвят, защото се чувстваше най-добре само със себе си. В същото време няколко дечица дойдоха на полянката, за да наберат букети, които да подарят на майките си. Дечицата късаха цвете след цвете, едно от тях стигна до Цветето, но реши, че не е разцъфнало достатъчно, затова не го откъсна. Мина се известно време и когато смехът на децата отдавна отмина Цветето реши да разтвори цветовете си и да погледне заобикалящия го свят.
Цветето не можеше да повярва на очите си! Всички онези цветя, които ненавиждаше, ги нямаше, на полянката бяха останали само още 2-3 цветя, които бяха затворили цветовете си също като него. Тези цветя, не бяха като другите цветя. Те бяха като Цветето. Красиви цветове и магически ухания, корени здраво захванали пръста, зелени и здрави листа.Цветето се усмихна, защото се чувстваше в своя свят и знаеше, че не е само. Самотата е най-страшното чувство на света, но не бива да бягаме от нея с такива, които не са като нас, а трябва търпеливо да чакаме моментът, в който ще се огледаме, за да намерим духовните си братчета. Просто трябва да се научим да ги виждаме измежду другите и да ги пазим после в сърцето си!


P.S. Това е специално за двете най-красиви и добри цветя в моя живот, които винаги са били до мен, когато имам нужда от тях- Надя и Елица. Обичам Ви !!! Весела Коледа !!!