Ads 468x60px

събота, 17 април 2010 г.

Soldier for happiness...victim of the moment



Трябва да ценим извънредно много настоящето, а ние го пренебрегваме и жертваме заради мечти по бъдещето, което никога не се урежда според нашите мисли. То създава свръх очаквания и потъпква най-справедливите надежди!



Човек живее минути, светли ивици, между които се прокрадват сиви преходи, нещо мътно, ако не съвсем черно. Тези редки мигновения изпълняват това, което животът обещава. Би било прекалено нахално, ако искаме постоянно да бъдем щастливи. Всъщност тогава щастието ще загуби прелестта си!



Живеем наполовина, обичаме наполовина, страдаме наполовина, работим наполовина. Думите ни са станали конфекция – мислим с готови правила, говорим с готови фрази, живеем два живота – като шизофрениците!



Свободата не е никак леко за носене бреме, иначе хората не биха робували с такава готовност на предразсъдъците си, на религиите, на модите...!



Животът е сложен, по-сложен от всяка представа за него. Аз съм за тоталния театър: цялостен, всеобщ, завладяващ с всяка своя потребност. В него всичко е театрално, ярко, страстно, дишащо на сцената!



Има добри хора; лоши и такива със слаб характер. Последните може би са най-лоши, тъй като вероятността да станат оръжие в ръцете на лошите е по-голяма отколкото да направят нещо добро!



Има щастие и то истинско! То не е само в книгите и филмите. Хората със силен характер ще намерят щастието, но то ще дойде тогава, когато спрем да го търсим и да се стремим към него.



Рядко утре е по-хубаво от днес и по-добре е да посрещнеш събитията, отколкото да ги омаловажиш!

сряда, 14 април 2010 г.

Печатът на времето...



Всички живеем индивидуалния си живот и всички сме индивидуални в обществото, но преди всичко ние сме част от него. Част от сложната машината на света. И като част от нея, ние живеем и се трудим за да работи нейния механизъм. С помощта на човешкия ум успяхме да постигнем много във всички области на съществуването и продължаваме да развиваме нашия свят по всемъзможни начини. Предците ни създадоха езиците,а ние ги развихме и се научихме да ги използваме помежду си за да комуникираме.
Но какво всъщност е индивидуалния ни свят? Индивидуалната личност „рисува” в съзнанието си определена картина на света (такава,каквато я вижда и осъзнава той), трупайки практически опит. Благодарение на това качество, ние осмисляме средата и моделираме различни варианти на поведение, след което преценяваме за себе си каква позиция в този свят искаме да заемем, но преди всичко ние знаем, че имаме свободата да избираме какви да бъдем. Ако погледнем в по-широк аспект от индивидуалното, всеки човек се свързва в мрежа от междучовешки връзки, а оттук-в социалния свят. В този свят, всеки индивидуално се стреми да се развива,но по този начин спомага и за неговото развитие. Всички сме част от светската машина, но колко от нас живеят истински и колко просто съществуват? Както Б.Горбатов казва: „Всеки човек трябва да оправдае своето съществуване, тоест да отговори на въпроса защо е живал и какво е направил”. И все пак това как искаш да живееш си остава твое желание,защото имаш правото на личен избор. Колкото повече светът върви напред във времето, толкова повече се усеща свободата.
Отминаха времената, когато трябваше хиляди хора да умрат за нацията. Саможертвата за общото благо вече не се проявява в битки. Създадоха се социални организации, борещи си за „world peace”,особенно около скорошно приключилата война в Ирак. Осъзнахме, че е по-добре да вървим заедно напред, вместо един срещу друг. Но дали ние го осъзнахме, или просто ни е наложено да вярвяме в тази идея, както и в още много други неща. Огромните рекламни табла и билбордове ни заобикалат и приканват на „всяка крачка”, дори се оказва, че е по-трудно да намериш кошче за отпадъци. Нашата култура ни накара да мислим, че техническия прогрес и желанието за печалба са положителни неща. А дали наистина са такива? Децата спряха да четат книги, а започнаха да прекарват времето си играейки на компютърни игри и чатейки във всевъзможни сайтове и чатове. Всичко в света е относително,всяка нещо има две страни-ин и ян(добро и зло), просто зависи от коя страна на нещата е твоя поглед.
С течение на времето и някой други фактори, се променя и живота на хората. Минаваме през най-различни стадии на собствената си еволюция. Няма я вече предопределеността на човешкия живот, съществувала някога. Сега човек има пълната свобода да проектира личността си, според собствените си идеи в съзнанието. Този свят, който човечеството създаде с годините през индустриалната революция ни дава възможността да стигнем от една точка на света, до друга доста отдалечена само за няколко часа. Глобализацията ни накара да отворим себе си към други народи,традиции,култури,животи. Да развием собственият си културен капитал и да изкореним доста от предразсъдъците си.Но не загубихме себе си и националноста си, а просто станахме по-отворени към света около нас. Принадлежността към нацията е основният процес, променил традиционното общество към модерно. Краят на „модата на нациите” настъпва след двете световни войни.
Новото време донесе със себе си индустриалния капитализъм и зародилата се с него консуматорска култура. Още в далечни времена е имало основа да се говори за консуматорско общество, но тогава те са били по-скоро малцинство, тъй като само най-заможните са можели да си позволят екзотичните стоки от далечни земи. Но с мащабното свързване на света и цялостната промяна на ценностите и хората, днес вече е възможна мащабно разпространената търговия на всякакви стоки от къде ли не, особено китайските, известни с „качеството си”. Вече всеки човек има нужда от капитал, който трябва да придобива с труд и усилия, а другата алтернатива е да е по нечестен път. Стана така, че за да си позволиш нормално съществуване трябва или да се скъсваш от работа или да си измамник, като второто все повече набира скорост. Хората предпочитат лесните пари, даже се учудвам и какви неща правят за тях. Парите са основата на консуматора и мания за някои хора. Стана така, че един дребен търговец изкарва повече пари от един учител и горе долу колкото един доктор. Вече все по-често можеш да срещнеш жена която да ти каже, че най-важното качество зо един мъж е неговата финансова стабилност. Ценостната ни система заболя от материалното, всеки започна да мисли първо за пари и след това за нещо друго. Не е виновен човека, а времето което го застави да мисли, че материалното е над всички цености.
В центъра на човешкото събитие са заложени труда и класовите отношения, както е казал Маркс: „Процесът на труда е вечно естествено условие за човешкия живот”. В основата но труда е залегнало желанието за печалба и лична самореализация. Тук стигаме и до консумизма като явление породило се от нуждата „да имаш нещо”, което да получиш с личната си печалба. Материализма като болест на консумизма, разяжда човешката ценостна система.
Но дали целия този свят, няма да е предпоставка за разрушението му? Това само времето ще покаже, защото никой не може да знае какво ни предстои и как всичко се променя с времето. Светът се материализира с все по-голяма сила и все повече рушим вътрешното си аз. В нашата държава сме свидетели на доста такива разрушени цености на духовната личност. Мутрите се чувстват като царе, полицаите за 20 лева ще те пуснат, ако си нарушил закона, а после ще си ги приберат в джобчето и започват да оглеждат за следващата „жертва”. Вината е и на обществото, никой не зачита законите, а живее както си иска. Европейския съюз ни даде пари да се развиваме, ние обаче решихме, че можем да ги излъжем, но този път ни хванаха.
Все повече се откъсваме от патриархалното, женим се и се развеждаме по няколко пъти. Все по-малко компромиси правим и се караме и разделяме по-често. Семейството не е това, което беше, а на родителите почти не им остава време да възпитават и учат децата си. Децата намират училището за досадно и все повече започват да бягат от училище. Свикнахме да гледаме в чуждата чинийка, без да осъзнаваме че нашата е празна. Сравняваме се помежду си, злобеем един срещу друг, завиждаме, а не правим нищо за да станем по-добри. Научихме се да мрънкаме и да обвиняваме другите за собствените си проблеми. Подчинихме съществуването си на технологичния прогрес, създадохме какви ли не домашни роботчета и електронни уреди за какво ли не, дори създадохме и електронната музика. Времето на технологичния прогрес ни накара да мислим, че всичко това е за добро ,а какво ни остана на нас - да се превърнем в роботи без души.
Накрая ще завърша с цитат от една невероятно изразителна статия, уместна за нашето съществуване, подчинено на високите технологии, капитализма и консумизма за сметка на духовното в човека:
” Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве..... Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.... Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”( Истинските Неща в Живота-Джордж Гарлин )
.

Интервю с Gerardo Boscarino: Музиката достига душата ни!





Gerardo Boscarino и Facundo Mohrr, двама от най-добрите диджей и продуценти, които Аржентина е имала щастието да притежава, най-накрая посетиха родината ни, за да подарят на българските фенове едно незабравимо парти. Gerardo Boscarino бе така любезен да даде специално интервю за феновете си в България.


Това е първото ти посещение в България. Хареса ли ти страната и Черноморието?

Всъщност, за да бъда честен, не успях да видя много от страната, тъй като пътуването беше кратко, но с удоволствие бих посетил София и повече. Иначе, много ми хареса това което видях, пътувайки от Варна до Слънчев бряг - наистина страхотни пейзажи. Също така, прекарах страхотно по време на престоя си в Слънчев бряг. Там е хубаво място за почивка, а плажовете са великолепни. Всичко е толкова пълно с живот и забавление! Страхотно е!

Как беше партито и какво мислиш за българските клъбъри? ( каза ми на партито, че сме луди, а Facundo- “great people, mania rocks”)

Партито беше едно от най-добрите на които съм пускал, и това е защото, както казах, българските клъбъри са луди, могат да танцуват и да се забавлават с часове! Също така клубът е невероятен, има страхотна звукова система, пулт, всичко е първокласно!

Как и кога реши да станеш DJ ?

Решаващия момент, в който знаех, че ще стана диджей беше първата нощ, когато отидох да се забавлявам в “Nocturno” (клуб в град Tucuman) през 2003 година. Винаги съм намирал пускането за интересно, а и вече слушах електронна музика, но тази нощ нещо в мен се промени.Тогава отидох при resident диджея на клуба - DJ Titan, който тогава беше гадже на сестра ми, и го помолих да ме научи да пускам. Той ме научи на основните неща за един следобед в неговия дом и това беше...два месеца по-късно бях вече resident в същия този клуб.

Какви са плановете ти за 2008 година?

Все още не съм планирал много, но имам няколко международни участия през следващите месеци. Също така, ще продължавам да бъда resident в клуб “La Boite”, в моя град Tucuman. Възнамерявам да наблегна и на продуцирането, а скоро очаквайте да издам и няколко нови парчета, които вече съм завършил. И накрая, но не последно място, разбира се, ще продължавам да миксирвам за радио шоутата, в които участвам.

И накрая, ако трябва да опишеш музиката си с три експресивни думи, кои ще са те?

Не смятам, че музиката трябва да се описва с думи като deep, dark, groovy, etc. (дълбока,тъмна,ритмична и др.). Ще използвам тези три думи за да кажа: Достигаща душата ти!

Повече информация за Gerardo Boscarino и Facundo Mohrr, можете да намерите в myspace профилите на звездите:

http://www.myspace.com/gboscarino

http://www.myspace.com/facundomohrr

Партито на Gerardo Boscarino и Facundo Mohrr в Слънчев бряг






Gerardo Boscarino и Facundo Mohrr, двама от най-добрите диджей и продуценти, които Аржентина е имала щастието да притежава, най-накрая посетиха родината ни, за да подарят на българските клъбъри едно незабравимо парти. Събитието се състоя на 31 май 2008г. в Dance Club Mania, намиращ се в Слънчев(ия) бряг.

Тежки електронни ритми, дълбок прогресив и много ъндърграунд звучене оправдаха доверието на присъстващите, дошли от всички краища на България, за да чуят двамата аржентинци. Светлинните и лазерни ефекти, чистия звук и парти атмосфера на клуба бяха само част от предпоставките за една страхотна вечер.

Едно от най-добрите имена на родната сцена - Dj Vesselin, подгряваше нетърпеливите гости. Пръв зад пулта застана Gerardo, който поддържаше парти настроението на присъстващите със уникалното си deep dark progressive звучене. Едно от парчетата, които ни поднесе диджеят, нямаше как да остане незабелязано. То се казва “Mad World” и е ремиксирано от аржентинския му колега Frangellico, а оригиналът е от 80-те в изпълнение на Gary Jules. Тъй като е само на две седмици, трудно ще си го изтеглите, затова засега може да го чуете единствено в страницата на Frangellico.

След няколко часа ритмични звуци от далечната Аржентина, Facundo Mohrr смени зад пулта Gerardo, като наблегна на повече минимъл-прогресив звучене. След самостоятелните сетове, аржентинските диджеи пускаха back 2 back и така партито продължи докато слънцето не изгря. Двамата споделиха, че са прекарали страхотно и ни обещаха да ни посетят отново при първа възможност. Затова, ако не сте имали възможност да присъствате този път, не се притеснявайте ще ни посетят отново, надяваме се да е по-скоро.

Огледален образ


Случва ли ти се често да искаш да крещиш, но да не можеш да определиш какво те кара да го правиш? Не говорим за крясък като звук, а за крясък като чувство. Чувство на неудовлетвореност. Неудовлетвореност с неясна причина. Причина, която усещаш, но не разбираш. Разум в борба с желания. Желания обвързани с мечти. Мечти родени от фантазия. Фантазия преплетена с голяма доза креативност. Креативност породена от интелигентност. Интелигентност предадена по ген. Генът е наследство. От него не можеш да избягаш, не можеш да се скриеш, не можеш да бягаш. Искаш да го промениш, но първосигналността на вътрешното ти АЗ е по-силна от него. Искаш толкова силно да бъдеш различен от това, но с годините по течението осъзнаваш, че ти самият си такъв. А толкова пъти си обещавал на себе си, че ще бъдеш различен. Но всеки път, в който си се поглеждал в огледалото си виждал жалкото отражение, от което толкова много си се страхувал. Виждал си онзи слаб човек, жаден да бъде обичан, без да обича. Виждал си сянката на онзи, който винаги е бягал от отговорност. Виждал си онзи, който те е карал да се чувстваш отхвърлен и самотен. Виждал си онзи, който те е съдил, но не ти е помагал. Виждал си онзи, в когото всъщност ще се превърнеш рано или късно. Поглеждаш се и виждаш онази гордост и онази сила, зад която се крие онзи чувствителен и наранен човек. Виждал си онзи камък, но си разбирал, че отвътре е мек като памук. Виждаш онази прозорливост и блясък в очите, с които винаги си се гордял, но после осъждаш човека, който ти ги е дал. Има ли смисъл, като няма значение. Има ли друга съдба, когато твоята може да е само една. Имаме ли право да избираме родителите си. Имаме ли правото да ги съдим за грешките им, когато ние ги повтаряме, без дори да осъзнаваме, че някога сме ги обвинявали за тях. Трябва ли да ги мразим за неща, които ние някога може би ще повторим. Трябва ли да осъждаме за това, което не са ни дали, когато сме получили толкова от това, за което не сме и мечтали. Трябва ли да не ги разбираме така, както те не са ни разбирали? Трябва ли да ги съдим, когато утре може би някое малко човече ще осъди нас?

Come closer to me...


Звук от струна я гали. И тук си задаваш въпрос – Какво гали? Ами простичък отговор. Това е нещо, което гали душата ти. Нещо, което те кара да се замисляш. Нещо, което те кара да крещиш. Нещо, което те кара да не спиш. Нещо, което те кара да чувстваш. Нещо, което те кара да обичаш. Нещо, което яде твоята душевност. Някакъв порок, лош навик или просто една крива розова реалност. Дъждът, който мокри тялото ти. Водата, която те докосва и събужда. Слънцето, което гали кожата ти. Вятърът, който разпилява косите ти. Щастието, което си бленувал. Животът, за който си мечтал. Болката, която си изстрадал. Мисълта, който си имал и осмислял. Музиката, която си чувал. Страстта, на която си отдал себе си. Сълзите, които си проронил. Пътят, който си извървял. Всичко това е тя. Един незабравим миг, една незабравима минута. Всичко, което си чакал. Всичко, което си виждал в сънищата си. Нещо, което си усетил с пълното си АЗ. Нещо, което е красяло денят ти. Не, това не е мечта. Това може да бъде само тя, истината, която си искал. Истинското ти съществуване. Истинската ти същност. Истинската болка, която усещаш. Истинската усмивка. Истинското желание да го преодолееш. Това е желанието ти да избягаш, и желанието да останеш завинаги. Желанието да мечтаеш. Желанието кара кръвта да кипи във вените ти. Желанието да се чувстваш жив. Желанието, да бъдеш такъв, какъвто не си бил. Желанието да бъдеш обичан !!!

Светът е розов и Миленка дебне отвсякъде...




Харесвам много, често и нетрайно. Мисля много, разсъждавам често и измислям относително. Искам да науча много, но уча малко.Често съм истинска, а искам да махам маската си рядко. Често срещам познати, рядко истински приятели. Често вярвам в красивата душевност на хората, но защо я показваме толкова рядко тогава? Искам да мразя често, но успявам  рядко. Чувствам толкова често, колкото тупка сърцето ми, но рядко вярвам в това, което чувствам. Обичам да чувствам  и искам да чувствам, че обичам. Често се влюбвам, но рядко обичам. Обичам да обичам, но не харесвам любовта. Често вярвам в нея, но рядко не съм толкова горделива за да я изтърпя. Често вярвам в принцът на бял кон, но рядко се появява такъв. Харесвам и разбирам слабостта на хората, но не и своята собствена. Харесвам любовта между другите, но се страхувам да я допусна в моето сърце. Оценявам много своята любов, но малко чуждата. Искам да се чувствам обичана, но обичам нетрайно. Обичам да ме обичат и искам да обичам и аз, но насила не мога да обичам. Обичам да следвам пътища, но само тези, които моето съзнание чертае. Искам рядко да вярвам на хората, но често го правя. Искам да ми вярват често, но рядко заслужавам вярата на хората.  Искам рядко да мисля като представител на зодия Близнаци, но успявам толкова често, че понякога мисля за душевността си като две противоположности в една вечна война. Ин и Ян. Ангел и Дявол. Ден и Нощ. Слънце и Луна. Разцъфваща пролет и Умираща есен. Тишина и Крясък. Модернизъм и Класика. Често вярвам, че компромисът е решение, но рядко го използвам.Често се чувствам силна, рядко слаба.Страхувам се да ме е страх. Често вярвам в самовнушението и неговият ефект, но рядко искам да си самовнушавам. Искам душата ми да е капка сутрешна роса, но често я рисувам като водопад. Предпочитам да се страхувам от тъмнината, а не да обичам нощта така, както сега.Често си противореча, а го искам рядко. Копнея често за магията на изгрева, но рядко очите ми  са отворени за да го видят. Искам да намеря мястото с най-красивия залез, а дори не съм го търсила. Искам да съм винаги една крачка напред, но понякога забравям да се движа в ритъм. Често искам да бъда пораснала и рядко да мисля като дете. Затворя ли очи, виждам цветя, пеперудки, красота – природа. Отворя ли ги, виждам грозното – мръсни улици, олющени и високи сгради, намръщени лица, лишени от човешкото и олицетворяващи роботи. Често гледам дълбоко в човешките очи, но рядко виждам блясъка на съкровището на дъното им. Искам светлината в мрака, но абсолютно ЗАБРАНЯВАМ на мрака да докосва светлината. Шестото ми чувство греши рядко, но често го признава. Често строя замъци в душата си, но рядко пускам туристите да ги видят и снимат. Главата ми ражда идея след идея, но преминава към действие в пъти по-рядко. Не вярвам на думите ти, а виждам действията ти. Обожавам музиката – всякаква според настроението, но електронната ми дава целият необходим микс от разнообразие и чувствителност. Често в моят свят влизат хора, но рядко остават там. Добре дошъл в моята крива реалност!
 

TRANSLATE

CONTACT ME:

milenasavcheva@gmail.com